Срам ме е, срам ме е...
През самотните спирки минава
влакът, за отвъдното устремен.
И по-малко любовта ми остава,
и повече е яроста вътре в мен.
През пусти места и горички,
локомотивът ни пробива път.
И вместо да плача за всички,
аз ги превръщам в back-up.
Срам ме е, срам ме е...
... защото мястото не ми липсва -
не душевно,
не ново, не старо,
не истинско,
а отделено от облаци,
цели късове емоционален човешки памук!
И не в мислите,
и не вътре в болките,
аз хванах пътя, ей тъй, сякаш напук!
През още по-самотни гари минава,
не влакът, а моята душа вечна.
И колкото по-малко път ми остава,
толкова повече живота е лесен.
През тунели от тъмнина, от време
на време, лъкатушкам се модно!
И сега май... срам, срам ме е мене,
защото всичко напуснах негонен...
