През прага на зимата

[{dulgokoska}]

Земята простена. Денят се загърна
във облачно време и тръгна изгърбен
към своето утре, отвъд хоризонта.
Въздухът стана тъмен до болка.
Не искам да дишам. У мен топлината
излиза накъсано, става на вятър
и бързо изстива сред луди летежи
/а мен тишината отвътре ме реже/.
Пак стана следзалезно, стана прободно,
на света във правата дори е свободна
волята твърда, която попива
всичките скърби, калява се, силна
и глуха да бъде за думи, сироти
на някакви чужди човешки животни.
Извивам - луната трепери в небето,
познавам по тънкия страх на сърцето ми.
Скоро ще падне. Дали ще се счупи?
Въпроси напразни,
въпроси за утре...

[Gentiana]