Когато си отиде, беше мрачно,
светът, задрямал, хищно се озъби,
умора заваля и стресна здрача,
израснаха всред мен отровни гъби.
Не каза нищо, просто отпътува
от стаята си с дъх на виолетки,
а с тебе и небето в миг отплува,
и всичко вече бе раздрана плетка.
Една безмерна мъка ме разнищи,
във делника неканена се смуши,
превърна ме в едно пребито нищо
и изгрева с рогата си промуши...
Опитал се напразно да избягам,
реших аз тая мъка да ти пратя -
когато, изоран от скръб, си лягам,
със мен неутешима е земята.
Не искам тя със мене да тъгува,
а да е силна, да ми е опора.
И тъй като скръбта ми все бушува,
а сам не мога аз да я затворя,
изпращам ти я по една въздишка -
кажи, нали ще ме спасиш от нея?
Защото знам, че ти си много близко
и тихо чакаш с тебе да се слея...
