По самодивска доба

[Gentiana]

Едно лютиче
в шепата на мрака,
като звездица,
като малък,
златен грош
блещука.
Под вековен бук
той чака
да дойда
и омеква
поглед лош,
когато босите ми
стъпки затанцуват
по дъхав мъх,
по росната трева.
В косите ми
светулките сънуват
море от макове
на лунна светлина.
Протягам длани
пълни с много чиста
вода от изворчето,
пеещо насън,
а в джоба ми
мърмори нещо листът,
по който драсках стихове.
Проскърцва гниещ пън.
Отпий, ти, дрезгав здрач
и с мен танцувай
до утрото,
когато посребри
косите ни
и слънцето заплува
по сънения хоризонт.
Прегръщай и
мълчи.