Ръцете ми на възел върза ти.
Поспря се до оградата ми стара.
Където хлопаха се две греди,
намести ги и каза: "Имай вяра..."
Във слънцето, което се мени?
В приумиците му деня да съкращава,
зад облаците злобно да мълчи,
у хората да предизвиква смъртна жажда?
Във бъдещето светло?... - Може би -
доколкото от слънцето се ражда...
Във хората, които са добри?
- Доколкото е редно да се вярва...
Да вярвам в теб? Че кой пък ли си ти?
Една звезда, огряла небосклона,
която космоса около себе си върти
и обещава бъдеще... със стойността на птица волна?!
"Ти имай вяра в тези две ръце,
защото двете ще те носят неуморно...
Ти вярвай в тях, защото вярват в теб.
И бъдещето ще е светло. И синхронно."
