По дяволите, колко ми е облачно,
и как се гонят мълнии във мен,
къде са, Боже, мойте птици мозъчни,
и кой ловец ги впримчи пак във плен?
Момичето, което днес създадох
и с много вяра пуснах в своя сън,
момичето, то просто ме предаде,
сега е пустош вътре в мен и вън.
Прескачат се надеждите прекършени,
една мечта играе с тях белот,
и слънцето, усещам, е на свършване,
повява мраз във вечния живот...
По дяволите, колко ми е ледено,
макар и да върлува адски пек.
Защото само болката е предана,
и няма начин да намеря лек...
