Уж всичко имам, а пак е тъжна моята душа...
Пак всяка вечер на дълбоки мисли се отдава -
какво ми има та щастието си сама руша -
грешки правя, и сърцето мое после горчиво съжалява...
Нима незная как да съм щастлива?!
Нима страданието си сама творя?!
Не мога да се разбера - какво ми има?
И пак накрая в своите пламъци горя...
Защо винаги така се получава -
сама усмивката си аз прогонвам,
сам самичка търся нещо във безкрая -
а какво е то - до ден днешен аз незная...
Любовта намирам, в шепи я събирам,
после бавно по небосклона я разпръсквам,
и чакам тихо зов за мен, зов който не откривам,
че щастието мое лесно се постига и лесно се краде.
Обяснения любовни аз в тъмнината получавам,
отвръщам им за миг и после пак побягвам...
Страх ме е и себе си, и друг да не разочаровам
и така се нижат, миг след миг, мечтите мои...
И ето идва нов ден, нова мечта, нова любов,
и се питам пак безжалостно - ще успея ли?
Ще успея ли поне този път щастлива да съм аз?
Както много пъти до сега, така и не можах?!
