Влюбила се прекрасната богиня Ищар в младия красавец Таммуз. Не можела да живее без него ден, даже минута, а когато бил далече от нея, потъвала в дълбока печал. Веднаж Таммуз се отправил на лов в степта и вече не се върнал. От слугите, съпровождащи ловците, богинята узнала, че внезапно се извил силен вихър, Таммуз паднал, като покосена тръстика и изпуснал последния си дъх. Като научила това, богинята потънала в дълбока скръб. Не можела да се примири със смъртта на този, който бил за нея по-ценен от живота й. Mислите й били устремени към страната, от която не се връщал никой, от владенията на мрака, където властвала нейната сестра Ерешкигал. Облякла богинята най-красивата си дреха, сложила най-прекрасните си накити и се отправила по тъжния път, който се спускал надолу към сенките на мъртвите. Смазана от мъката си вървяла Ищар и неусетно стигнала до голяма медна порта, която била отворена за мъртвите, но недостъпна за живите. Заблъскала богинята с всички сили по вратата и извикала: "Отворете! Отворете тази врата или ще я разбия и ще пусна мъртвите навън." Щом чула тези викове, раздиращи вековната тишина, сърцето на Ерешкигал се изпълнило с ярост и тя запитала пазачите на портата: "Кой е там? Кой блъска така, сякаш е пиян безумец и смущава вечния покой?" Но пазачите отвърнали почтително: "Не, това не е пиян безумец! Това е богинята Ищар - твоята сестра, която е дошла за Таммуз. Пусни я, защото наистина ще разбие портата!" Ерешкигал махнала с ръка и наредила да я пуснат. Вратата се отворила, скърцайки оглушително, но за да премине, Ищар трябвало да даде на стражите част от украшенията си. Не успяла обаче да направи няколко крачки и пред нея се издигнала друга медна порта. И на тези стражи дала част от украшенията, които й останали, за да продължи. Богинята минала през седем порти и всеки път давала част от накитите си, а след като раздала всичко, давала одеждите си, докато останала съвсем гола. Така продължила всред непрогледния мрак, опипвайки стените, които били влажни и хлъзгави от сълзите на умрелите. Падала и ставала, но продължавала непреклонно напред и без да обръща внимание на унижението, застанала гордо пред господарката на подземното царство. "Върни ми Таммуз, сестрице! Не мога да живея без него!" казала Ищар, но Ерешкигал отвърнала надменно: "Не мога да върна живота на умрелите заради нечий каприз. Има толкова младежи - нека те заменят твоя Таммуз." Ищар обаче възразила: "Таммуз е един и няма друг, прекрасен като него." Тогава разгневената Ерешкигал махнала с ръка и Ищар паднала бездиханна на земята. В този миг, без Ищар, цялата земя затихнала. Престанали да растат тревите, опустели птичите гнезда, овците не раждали агнета. Целият живот започнал да се разпада, а от дълбините започнал да настъпва подземният мрак. Боговете погледнали от небесата и не могли да познаят до скоро цветущата земя. Изплашени, те изпратили свой пратеник в подземното цардтво с изрична заповед: "Върни Ищар и заедно с нея, Таммуз!" Колкото и да кипяла от ярост Ерешкигал, колкото и да виела и фучала в безсилната си злоба, колкото и да крещяла, че няма връщане от нейното царство, трябвало накрая да се примири и да се подчини на волята на боговете. И в мига, когато Ищар, заедно с Таммуз се върнали на земята, настъпила пролетта. Всичко разцъфнало с буйни цветове. Птиците запяли възторжено в клоните на кичестите дървета, възпявайки любовта. Всички врати в храмовете на Ищар се разтворили и ликуващите хора прославяли връщането на Ищар и Таммуз.
