Да беше бяла,щях да я поискам
с коси от сняг преплели клон във клон,
да беше тиха,щях да я поискам
с уста открехнати в усмивка,не във стон.
Но ти не си това което пожелах си
измислено сред хаос от надежди,
изплетено със нишки от въздишки
които към безкрая ме отвеждат.
И днес пристъпвам тъжно по земята
навела поглед, нейде разпилян,
с коси потънали сред аромата
на празничния,дъхав,вечен плам.
Да беше,но не е така красиво
и нито е вълшебно като стих,
и за това приличам на щастлива,
щом вярата във себе си убих.
Но все пак за едничко ще помоля
стаено сред игличина и сняг,
отрупано със горски пожелания
да се отбие и до моя праг.
