Вървя с наведена глава,
с ръце във плитките джобове,
Подритвам камъче с прахта,
дори не искам да поглаждам там нагоре.
И няма нужда! Чувствам по приведените рамене
Как нагло и безмилостно прегаря слънцето
Готово с алчните си пръски то да отнесе
Сълза единствена, крепяща зрънцето.
Надеждата – сълза, последна влага,
Останала в безмълвната пустиня на душата
Зрънцето бъдещето си изцяло й възлага
А аз усещам как трепери ми в ръката.
Не се страхувай, зрънце на доброто,
Не ще предам аз твоята воля сетна
Дори вятъра да хвърли пясък във окото
Сълзата ще преглътна бързо, неусетно.
И в пустошта ще бродя неуморно сам
За да намеря твоят блян – оазис
И теб, добро, аз ще положа там
Да избуиш високо, в сянката си ти да ме запазиш.
