Нима животът ти е просто сметка,
която никой няма право да държи?
Или пък щастието мери се с рулетка,
която в мерките си не греши?
Нужно ли е да обръщаш гръб във болка
и да ме оставяш във кръвта си да умра?
Трябва ли да бъркаш в раната дълбока,
за да ми покажеш, че със болката греша?
Няма ли поне веднъж да ме целунеш,
да покажеш, че и ти държиш на мен?
Няма ли във трудности да ме прегърнеш
и да ми покажеш, че навън е ден?
Трудно е, боли във самотата,
а казваше, че сам било добре...
Къде изгуби се във мъката ни красотата?
Няма ли кръвта от раната да спре?
