Познавах на времето едно момиче,
Което беше обречено тъй силно да обича
Че даже въздухът не й достигаше
Ако случай не го видеше.
Тя мислеше, че той е слънце и Луна,
Тъй нужни даже въздух и вода,
И вярваше, че истинска е любовта
И му принесе в жертва своята душа.
Покани го да сподели света
През влюбените й очи да види тази красота
Която чудно хубава цъфти,
щом при нея той се появи.
Но той реши, че е твърде сантиментално
“За чувства нямам време”- отвърна й брутално,
и сякаш кофа с ледена вода,
погълна огнено любящата душа.
От тази болка секна й дъха
В миг спря да се върти света,
Не чуваше, не виждаше от лепкава мъгла,
Потъна в черното предадената й душа.
От шока след година се изправи тя
Привидно весела жена
Но дупка зееше където
Обичало бе истински сърцето……….
