Отминали въздишки
разкъсват
завесата на нощта,
парцалива...
ала покрила
изстиналите надежди.
Придърпвам краищата
на бледото й наметало,
търсейки закрила,
но съзирам само сенки.
Още и още.
Постепенно ме обграждат,
а тъмнината се сгъстява...
Чувствам се в капан,
но не на неизвестното капана
а на собствените чувства.
Като вик в празна зала,
екнат моите копнежи,
да ги чуе няма никой-
писано било така е.
Плащът, нежно завил ме,
приласкава ме с шепот...
и да ме души започва.
Да дишам вече не мога!
Да мечтая вече не смея!
Да обичам вече боя се!
Да се боря съм вече безсилен!
Но го правя.
Просто по навик.
