Лежах на облак от пух,
нямаше нужда да дишам,
след сълзите отново бях сух,
след смъртта... отново обичам.
Блъскаше ме здраво в стените,
гореше ме с ревностен пламък,
но после поглеждаше ме в очите
и подаваше ми живителен залък.
Ножове забиваше в мене,
отваряше кървави рани,
но после в прегръдка сплотена
от мъките ти ме избави.
Полудявах... от мисли, въпроси,
лутах се в своите,
задушаваше ме със още,
но умът ми умее да носи
тежестта на своите плещи.
А когато даряваше ми целувка,
със оня влажен и топличък поглед,
това не беше лека преструвка,
не беше сън или спомен...
Когато докосваше ми ръцете
аз от радост потръпвах,
прескачаше в ритъм сърцето,
опиянен и замаян престъпвах...
Когато те гледах в съня ти,
как спокойно ти спеше
и почиваше си спокоен ума ти...
Това също радост ми беше.
След всяка яростна буря,
след всеки порой от сълзи
аз раждах се отново да чуя
как сърцето ми в тебе тупти.
Нима не мога да кажа,
че жив съм и жаден за още?
Не зная как да покажа...
Да, щастлив съм! И денем и нощем.
