Сянка на Нощта
Нощта се спуска отмаляла,
държи Я в двете си ръце;
С безброй звезди е натежала,
лежи на Нейното небе...
Нощта над Нея се отпуска,
прегръща Я, целува Тя;
докато дойде, Я напуска...
Денят е сън; животът е в Нощта...
Макар и в миг, Тя пак е нежна -
една, единствена неземна Нощ,
заключваща врата последна
за друг живот след полунощ...
Отдала Й се отмаляла,
Нощта тъй жадно Я изпи -
за скръбни ласки зажадняла,
погасва Я й Я гори...
Сама-самичка, разнолика,
лишена - Тя - от имена;
на образ личност, но безлика -
ефирна Сянка на Нощта...
Стихотворението ми е доста старо, но като прочетох твоето, се сетих, че би ми послужило за отговор - били сме в еднакви настроения, може би...
![heart [heart__]](http://forum.stih4e.bg/Smileys/default/Zz017.gif)