Огледало…образ на момиче…
Безмълвно гледащо ме с поглед озверял…
Сълзи-кинжали под очите и се стичат,
а на ръката и-часовник…-спрял!
Във мене втренчила очите зачервени
и молещи да и подам ръка.
От дългото крещене уморена-
във ням копнеж за свойта свобода
прехапва устни… кръв се стича
по крехката и снежнобяла шия .
Безкрайно мразеща ме…и отричаща
във мене себе си, че може да открие,
тя призовава ме от своя свят – затвор.
Мен-силната…със вечната усмивка…
красивата…обичана от хората.
Мен-нейната измислена обвивка…
Мечтае просто да я разбера.
Да проумея силната и болка
и да се боря,за да я освободя
от мрачния капан на огледалото…
А аз отново и обръщам гръб
и пак обричам я на вечно чакане
и на копнеж,че следващият път,
когато срещнат ме очите и разплакани
ще бъда мъничко по-мъдра от сега,
за да открия пътя си към нея.
Ще съм разбрала как сълзите и да пресуша
и мрачните и мисли да отвея…
А за сега покривам огледалото
със було от измамно кадифе
и тръгвам-с грациозно тяло
и маска на усмихнато лице.
