Ти сълзи отронил си, Татко...
Заради грешната ти дъщеря...
Проявил си слабост тъй кратка...
Че да стане сила тя не е могла...
И сякаш те виждам пред мене...
С болка по твърдо лице...
От толкова тежест ранено...
Давеща меко сърце...
И виждам как дъх не поемаш...
А загледал се в мислите ровиш...
И сам си вината поделяш...
Че човешкото с бащиното спори...
И чувам как зъбите стискаш...
И пестниците сили веч нямат...
Сълзите беззвучно притискат...
Устата... Дали съжаляваш?!...
И виждам - очите блуждаят ти...
Но твоята слабост се скрива...
Сърцето туптежа повтаря и...
Продължава душата грижлива...
Отърсваш капките посолени...
Що кожата обрулена хапят...
Прикриваш нервите - болно оголени...
И продължаваш пак смело нататък...
Момичето твое грешно порасна...
Треперят страните на лицето негладко...
Твоята слабост в сила не можа да прерастне...
Ти сълзи отронил си... Прости ми ги, Татко!!!
03. 09. 2006 г.
