Някаква измислица

[Gentiana]

Вървя по дълга, тъмна улица,
от сенките нахлува студ.
Във джоба някаква измислица
подрънква със метален звук.
В далечината вехне синя
усмивка на случаен бряг,
загърбил цял живот-пустиня,
рисуван със измислен сняг.
Нощта обръща гръб и ляга
в прегръдките на вятър лош,
от който няма как да бяга-
безсилна е , горката нощ.
От тази близост се стопяват
ранени хоризонти зли.
Очите им  следа оставят
и нещо зная, предстои.
Ще срещна нечия надежда,
която ще ме изгори.
Какво като е много нежна ,
от нея все така боли.
И се разкъсват на парцали
мечтите ми за светлина,
вървя опипом ослепяла
и ми се иска да умра.

[Durzost]

умри, обаче заедно със някой,
тръгни, към рая бавно, без да бързаш,
макар, че не, не тръгвай, стой,
аз искам с мен към ада ти да тръгнеш,
да, да към ада, раят май е скучен,
градини, слънце, прелест и цветя,
и ангели с крилца не са за мене,
огньове, страст и аз във тях горя... 

[Gentiana]

щом искаш и във ада ще те следвам,
но само остани, бъди  до мен,
ще изгорим със теб безследно
и ще се преродим отново някой ден.
[smile2]

[Durzost]

не няма да горим, а ще се слеем,
във огън, във вода и във земята,
аз ще съм в теб, а ти във мен, ще пеем,
как любовта пробужда се в сърцата,
в сърца на милиони спящи,
безследно ли? може и да горим,
но в огън на тела любящи,
света във страст да изгорим....