Надежди, блянове, копнежи...
разпилени...като шепа пясък.
В самотна нощ на стенеща разлъка
една врата затваря се със трясък.
От другата страна остава обич,
забравена от всеки, наранена,
стенеща от болка и омраза
и от стотици празни клетви изтощена...
Които я прояждат и ръждясва,
като некачествен метал
и от тях накрая няма
дори блед спомен, някакъв остал….
Ти знаеш ли какво е болка…
която като кръст да мъкнеш с теб…
през вековете
и всеки миг да ти оставя,
белези дълбоки по нозете.
Ти знаеш ли какво е болка…
която всяко чувство претворява във сълзи
очите ти да пресушава бавно
докато останат празни, като очи на мъртъвци.
Ти знаеш ли какво е болка,
която със ръце да те души,
да ти отнема всеки порив,
да търсиш…
във непрогледен мрак звезди.
Ти знаеш ли какво е болка,
безумна, нечовешка болка,
която в своита власт да те държи…
О, Господи, дано
теб никога така не заболи…
