Поредна вечер
(изгубих им броя) в затвора
на разбити мечти
и непрестанна умора.
В килията ми -
от всякога по-мрачна и самотна-
присвит в ъгъла, треперещ,
романтикът в мен се кротна...
Прикрил очи с ръце,
нетърсещ топлина, утеха,
а изгубеното си сърце...
Насила ми го взеха!
Студеният под отнема
жизнените ми сили.
Но не ще ласка приема
от лицемерите мили.
Изстивам. Силен ще бъда
и тук ще изгния.
С доживотна присъда,
а тъгата с сълзи ще измия.
Блед лъч светлина
влиза през прозорчето малко,
ала е погълнат от тъмнина.
Безнадеждно е... жалко.
Умората пак ме пребори -
затварям очи и заспивам
с едничка надежда.
Дано утре не се събудя.