Окаляни паважи и улици мръсни,
строшени стилажи и хора намъщени,
тълпи от раздор и даже омраза,
деца на ужас и духовна зараза
И време отровено от хода на хората,
и място затворено, Баща на умората...
А сиви лица от витрини прашни
с дрехи- мечта и скъпи играчки,
надничат и гледат,
привличата и белят,
онази обвивка от слуз,
онази- усмивката "наизуст"
Оттам обаче сивота изскача,
и само един скитник ранен плаче,
А никой не спира,
и никой не вижда,
той сам е, избира,
а сивотата- река отново приижда,
и раните по бедния скитник растат,
а избраните и последния ще покосят.
Най после светлината струи.
От кой? От мен ли, от теб ли?
Не от скитника- рана- умрея е почти...
А светлината се бори,
сивотата тихо шепти...
И гасне искрата на Феникса- Скитник,
А расне реката- дави и този защитник...
Сега, кости се белеят по паважа мръсен,
а хората подминават слепи, намръщени...