Приятелите й не могат да я разберат, близките също, всички се питат как е възможно да се побере толкова мъка, тъга, болка в едно същество. Как ? След като е толкова млада и е видяла толкова малко от света.
Защо очите й са винаги тъжни, защо гледат така безпомощно, защо има страх в тях, защо е това огорчени ? Защо не вижда красотата на света ? Защо не допуска светлината в себе си ?
Как е възможно да се усмихва, да се смее на шегите, а в същото време да тъгува, душата й да плаче, да крещи ? Защо не може да е щастлива, защо не може да се усмихва без тъга ?
Седях и гледах това непознато момиче, просто я наблудавах. Изучавах лицето й, жестовете й. Гледах очите й - тъжни, пропити с болка, на моменти ставаха ледени, на моменти като че ли се усмихваха, но винаги остваха тъжни. Имаше красиви очи - дълбоки и изразителни. И сякаш точно тъгата подсилваше тази дълбочина. Блестях, о, как блестяха тези очи, като нощните звезди.
Исках да проникна в душата й, исках да докосна това малко сърце, исках да разбера тъгата й, а после да я излекувам. Копнеех да видя тези очи усмихнати, да видя как ще заискри щастието по цялото й същество.
Наблюдавах това непознато момиче от много време, сънувах, мислех за нея постоянно, виждах очите й навсякъде. Набладавах я тайно, седеше на една пейка, винаги една и съща, а есенните листа падаха около нея, някои се заплитаха в косите й, но тя сякаш не забелязваше.
Изпитвах тъгата й всеки път, когато я видех, сърцето ме болеше като видех сълзите, стичащи се по лицето й. Но тя... тя винаги беше красива, дори в неизмерната си тъга. Тя беше една тъжна красавица, сълзите й бяха като малки диаманти, стичащи се по кристално й лице, падаха на земята, разбиваха се като мечтите й, пръсваха се на хиляди атоми загубени завинаги във времето... А тя, тя си седеше там, потънала в болката си, незабелязваща хората, незабелязваща света, невиждаща слънцето, невиждаща мен...
Исках да я заговоря, но се страхувах от очите й, исках да разбера болката й, исках да й помогна да излезе от мрака, но се страхувах, че ще ме погледне с тези свой очи, ще видя цялата тъга на света събрана в тях и няма да имам сили да й помогна, защото тази тъга ме убиваше, убиваше ме това, че тя бе тъжна, че тя плачеше, но никога не проговори за болката си. Защо не иска да избяга от светлината ?
Така исках да й помогна, исках го повече от всичко, незнах защо, не исках и да знам, просто да я изведа на светлина. Но... но тя не виждаше нищо, гледаше отминаващите хора, но не ги забелязваше... или просто не искаше да види.
И така минаваха дните ми, наблюдавах всеки ден тази тъжна принцеса, без да имам смелостта да я заговоря, а така исках...
Защо седеше винаги на тази пейка - под дървото ? Защо идваше всеки ден тук ? Имах толкова много въпрсо, но всичките без отговор. О... така исках да разбера тъгата й, защо душата й бе мъртва, защо плачеше ? Боже, кой беше откраднал радостта й, кой беше спуснал тази черна завеса пред очите й, кой я бе предал ???
Вървях по улиците, а тъжната красавица не ми излизаше от ума, всеки ден си казвах, че утре ще я заговоря... но все не намирах сили да го сторя.
Един ден, беше много красив ден, излязох и както винаги се запътих към парка, при моята тъжна принцеса. Вървях и отново мислех за изпепеляващите й очи. И изведнаж я забелязах на тротоара, беше се навела и галеше едно коте. Гледката се запечата завинаги в съзнанието ми. Тя му говореше и го милваше нежно по глравичката, а то... то седеше послушно пред нея и я гледаше с големите си очи, вярваше й... Тогава тя се обърна и ме видя, видя, че я гледам... усмихна се, Господи това беше най - красивата, най - невинната усмивка, после каза :
- Ти си момчето от парка, всеки ден те виждам там.
А аз само се усмихнах, незнаех какво да кажа, но тя се изправи, приближи се към мен и продължи :
- Обичам да ходя там, обичам да гледам хората как минават и си заминават всеки тръгнал по своя си път.
После се усмихна, погледна ме с божествените си очи - те изкряха, и си тръгна.
А аз , аз бях щастлив, имах усмивката й, не можах да разбера тъгата й, не можах да й помогна, но тя... тя някак успя да помогне на мен - видях усмивката й, видях очите й които също се усмихваха... Запазих тази красота в най - скришното място на сърцето си. Никога не я извадих от там, но вечер... вечер в сънищата си виждах моята тъжна лейди да се усмихва, това ми стигаше, тя се усмихваше...
