Не можеше да повярва, незнаеше как се стигна до тук, как се случи всичко, а искаше само да е щастлива... Господи, ами сега на къде да върви, как да живее ? Беше предадена, излъгана, измамена... и то от собствения си баща... Той го уби, уби го без да трепне дори... точно пред очите й. Застреля го право в сърцето.
Летисия не предполагаше, че жестокостта на графа, баща й ще стигне до там, да отнеме единтсветоно истинско нещо в живота й. Знаеше само, че нямаше сили да живее, не можеше да бъде сред живите, тук на земята, а Симон - прострелян, с кървава рана в сърцето да лежи в студената пръст. Буца бе заседнала в душата й, думите бяха заглъхнали, в очите имаше искрици лудост, пламъци на безумие...
Седеше в стаята си, но всичко й се струваше чуждо, непознато... някак призрачно. Навън имаше мъгла, почти непрогледна. Беше обвила със сивите си воали дърветата и те приличаха на огромни призраци... зловеща тишина се носеше във въздуха...
Летисия мислеше, трескаво мислеше какво да прави... дали да избяга и да се скрие в призрачната мъгла или... да убие баща си и после себе си ??? Какво да прави ? Искаше да отмъсти за Симон, искаше да се лее кръв, точно както неговата напои сухата земя. Лудостта в очите й се засили, забушува в душата й, безумието завладя цялото й същество... Обърна се рязко и се завтече към скрина с дрехите си. Облече червена рокля, тъмно, кърваво червено, което щеше да се слее с кръвта... Взе камата, която Симон й бе дал една вечер да носи със себе си. С нея щеше да отмъсти.
Слезе долу, тихо и безшумно застана до голямото кресло... баща й седеше пред камината и се взираше в огъня. В едната си ръка държеше чашата с брендито, а в другата димеше лулата му. Седна и се облегна блажено да креслото, като не усети присъствието на дъщеря си. Тя го погледна... сълзи затекоха по призрачното й лице... не искаше да го прави, но трябваше, тя трябваше да отмъсти за Симон. Скри камата в полите на роклята си, заобиколи креслото и застана пред баща си. Той стреснато я изгледа :
- Да не си полудяла ? Защо си облякла тази дяволска рокля ?!
- Мислиш, че е дяволска - лукаво се усмихна Летисия. - На мен ми харесва, някак кървава е...
Графа засмука от лулата си и отпи от брендито... страхът проникваше някак неусетно у него. Виждаше, че нещо става с дъщеря му, малката глупачка.
- Кажи, какво искаш и се махай ! - заповяда с железния си глас графа.
Да кажа... бих искала да ти покажа, татко...! - каза меко тя.
Тръгна бавно към него, усмихваше се едва - едва, но пламъци горяха с демонски огън в очите й.
Графа се размърда нервно в креслото си, но не стана от там. Летисия го заобиколи и застна зад него. Положи ръка на рамото на баща си и започна да го милва, погали го по брадата, разроши косата му... Говореше му тихо и приспивно... и той като че ли се унасяше... Мина отстрани и приседна на ръба на креслото, прегърна го и се усмихна още по - лукаво от преди. Пред погледа й изникна мъртвото тяло на Симон и ехидната и доволна усмивка на баща й... Омразата завладя с пълна сила душата й, да, искаше да се лее кръв, искаше да отмъсти за Симон. Черен дявол бе завладял душата й, не искаше да се бори с него, нямаше сили да спре омразата към баща си... Извади камата, острието гневно блесна на светлината на свещите. Погали леко баща си с нея... Той стреснат от унеса, изгледа острието... неразбираше защо Летисия държеше камата. Тя го погледна, в погледа му прочете страх, усмихна се. Завъртя острието пред очите му :
- Виждаш ли, татко, как блести острието ? Виждаш ли колко е остро и как лесно може да прониже сърцето ти ?
- Летисия, ти си полудяла ! Махни се от мен с тази кама, махай се, изчадие !!! Знаех, че трябваше да те убия още когато проклетата ти майка те роди !
- Мразя те, татко - каза спокойно тя. - Сега ще умреш заради мама, заради Симон, заради мен... Аз ще отмъстя за нас и ще пролея кръвта ти !!! - говореше с далечен, тих, леден, зловещ, призрачен глас.
Навън загърмяха гръмотевици, затрещя, забушува вятър. Прозорците затракаха, капаците им се заблъскаха. Вятърът проникна в стаята изгаси за миг огъня в камината... вледени въздуха. Графа се изплаши, какво ставаше, какво се случваше ? Гледаше дъщеря си, тя седеше неподвижно, с камата в ръка, с неописуема лудост в очите... Пристъпи към него, той не можеше да раздвижи и мускул... а тя идваше... зловеща, призрачна, кървава... приближи се... погледна го в очите... и заби камата право в сърцето му. Кръвта бликна, потече по ръката й... бе още топла... В този миг Летисия извади камата и се втренчи в нея. Кръвта капеше на едри капки по пода до мъртвото тяло на баща й. Побягна навън, излезе, вятърът беше утихнал, мъглата отново бе обвила нощта с воалите си. Летисия тръгна към гробището, трябваше да иде там, при Симон. Бягаше по призрачната пътека, стряскаше се от скелетите на дърветата... Отвори с трясък високите порти на гробищата. Побягна между гробовете... луташе се без посока. Господи, къде беше гробът, къде беше Симон ? Спъна се в купчина пръст и падна. Озова се точно върху гроба на любимия си. Прочете името - извезано с красиви букви - Симона Дьо Жарден... сълзите рукнаха от очите й. Бесерно - кристални, те падаха върху гроба и попиваха в пръстта.
- Ах, Симон, любими мой, защо те няма сега да ме прегърнеш ? Симон извърших нещо ужасно, убих го, Симон... убих го без да трепна... така както той уби теб... Отмъстих за теб Симон, мили мой, обичам те и ще те намеря, само почакай мили и ще дойда при теб...
С трепереща ръка, Летисия заби кървавото острие в гърдите си... Падна на земята... постепенно усещаше как толпината напуска тялото й... чувстваше ледения дъх на смъртта... усмихна се. По - скоро, по - скоро да дойде тя, по - скоро да иде при Симон... Всичко изчезна. Последен акорд. Тишина. Пустота. Къде се намира ? О, светлина, нима това е лъч светлина там... Тръгна, дали Симон е там, дали бе отишла там където е той...? Озова се на божествено, чисто, красиво място... Имаше водопад...сякаш не вода, а злато течеше от там... Цветя... много цветя... пъстри и необикновенни... къде се бе озовала... Вървеше покрай водопада и се дивеше на всичко наоколо.
- Летисия... - някой я повика тихо...
Тя се обърна и го видя... видя любимите очи, любимата усмивка ... Симон... да беше го намерила...
- Ела Летисия - той протегна ръка към нея. - Ела, сладка моя, ела при мен и забрави за миналото, любима тук ще си щастлива, ние ще сме щастливи...
Тя улови ръката му, пречистена и свята... последваха златните лъчи и заедно сплели ръце се сляха със свелината...
