Глава 1 - "Краят - едно ново начало"
Беше тъмно..стъпките и отекваха,там някъде в необятното..в незримото..където човек не е
сигурен дали това което вижда е ралност. Тя бягаше..бягаше от самотата,от бързо настигащия
я мрак..от цялото това празно пространство в което бе живяла, ако това можеше да се нарече
живот.Просто един малко и жалко подобие на свят..също толкова жалко и празно толкова
болно и заразно както и цялата тази действиелност..просто една миражна реалност.Човек виждаше
само това за което очите му бяха готови да съзрът...страх, болка , мрак , самота , празнота..
Да именно това успяваше да види тя, колкото и да и беше глупаво тя не можеше да го промени.
Мрака изцяло я обгръщаше ..сякаш я увиваше в тъмното си було.Да момичето беше там..
оплетена в нишките на цялата тази ненужна злоба. Дали защото тя искаше да се чувства сама..дали
защото беше спряла да вярва в хората или може би и бе омръзнало от целият този театър...
Този бал с маски..всеки играеше просто една жалка роля в глупавата пиеска..всеки гледаше
с насмешка..зад мазнишки залепналата усмивка всъщност се криеше една ехидна усмивка
един злобен и изпълнен с ненавист поглед, но разбира се маската можеше да прикрие това.
Да това изглежда еднакво сложно и объркващо ... Един безкраен повтарящ се цикъл...
С всяка една постъпка,всяка една грешка , всеки един миг ..просто една паралелна реалност
една безкрайно жалка образност...нещата губеха същината си..вече стойноста на даден
индивид не значеше нищо.Всичко губеше своя смисъл...света бе сив и празен.Слънцето
отдавна беше изгасно и единствено мрака съпътстваше жертивите на тази погубваща тъма.
Миранда ясно осъзнаваше всичките тези неща..тя беше сама.Винаги беше така..беше просто
единак..знаеше че не може да продължава така но въпреки всичко нямаше да се остави да
бъде победена и надхитрена ....Можеше да я боли до смърт , но щеше до край да отрича
болката.Всъщност единственото което имаше беше себе си.Отритвана от обществото..
Сама..скитаща се някъде там измежду безкрайните граници на това което наричаме пространство.
Винаги се пазеше от другите..незнайно защо не позволяваше на никой да я опознае.
Когато някой се опиташе , тя го отблъскваше.Според нея така успяваше да се предпази от
ненужното страдание..ненужната болка.Едно време нещата стояха по съвсем различен начин,
но я бяха наранили и сякаш това допринсе безкрайно много за нейната промяна.Тя не обичаше
промените..плашеше се от тях , както я беше страх някой отново да не я нарана...точно в онзи момент
на душевна слабост ,тя сякаш се самоизолира..това сякаш задейства защитният и механизъм....
Точно в онзи момент тя бе слаба..да точно това е любовта една слабост ..едно ненужно страдание.
Сама със себе си..дълги нощи седейки в бедничката си стая..на онова почти разкъртено легло,
плачейки ..самосъжалявайки се..отдадена на собстевната си самота,живейки в миналото ...
Мрака и беше подал ръка..Миранда направи грешката да я хване и след това мрака се вкопчи в нея..
вкопчи се в онова което убиваже живота...душата у бледнееше или по точно онова което можеше
да се нарече душа..просто една овехтяла дрипа толкова одърпана и мръсна..толкова ненужна..
Сърцето и..изобщо можеше ли да бие..онова малко черно нещо някъде там вътре в нейната гръд?
Единственият и приятел който тя имаше някога и бе казал една фраза която като че ли бе на лента
в нейното съзнание и непрестанно се въртеше ли въртеше..."Самотата не означва да ти липсват хора,
а да ти липсва любов, Мира не се превръщай в жалко подобие на човек" защо не го беше послушала..
да този съвет защо.Но наистина вече слабо се интересуваше от всичко това което ставаше около нея..
Тя имаше дълга черна коса, тъмно кафеви очи в които бялъска малко по малко чезнеше..отвътре си
личеше цялата тази самота и нещастие.Вече не можеше да вярва на никой..бродеше из тъмните улички
и сама търсеше смъртта си, надявайки се настина скоро да я споходи...Имаше само своята цигулка
наистина умееше да свири..когато лъка опираше в струните , сякаш инструмента и Миранда бяха едно цяло
..цигулката успяваше да придаде един нов образ на самотата и болката.. от тези стурните и политваха
тонове наситени с негатизъм...Вече като че ли и бе омръзнало всичко..просто беше безмислено и именно
в онази нощ когато тя бе решила че идва краят..започна и самото начало .......
След обичайното лежане на онзи покрив и взиране в звездите..задавайки си хиляди въпроси на ум...въпроси
чиито отговори тънеха някъде между мрака и свтлината..между онова което си мислим че може да бъде
разбрано и онова което беше покрито с прах като стари книги наредени на най високата полица в библиотеката...
където никой нямаше нужда да чете..където бяха недокоснати..потънали в мрак. Действително когато човек
търси смисъла на нещо от такава извисеност както животът , единствено се обърква и сам се запилита из
нишките на собствената си мисъл...Ръба бе близко..смъртта също..на няколко крачки разстояние, но дали смъртта
бе избавлението или само тя се залъгваше??Всичко бе илюзия?Нямаше добро или зло? "По дяволите отново тези въпроси
а къде са отговорите??" - отчаяно в мрака питаше тя, но там нямаше нищо..една черна дупка ..дали това бе изход
или вход към едно ново начало?Ако следваше пътя на логиката ..Мира определено не трябваше да търси спасението
в смъртта...може би трябваше да се изправи срещу проблемите си...Но беше безмислено та тя бледнееше..чудеше се
какво е? Призрак ..едно привидение.."Някой забелязва ли ме изобщо"....тишина няма отговор..От време на време
тази тишина бе нарушавана от изгракването на някоя гарга.....Обстановката бе толкова подтискаща...Тя реши
нямаше за кого да продължава напред..нямаше желанието да се бори "Нима съм слаба?" може би щом постъпваше именно
по този начин.Искаше и се поне да може да плаче..но не съзлите не можеха да потекът от очите и? Нима беше забравила
какво е да плаче...Запъти се бавно към ръба...Разпери ръце.."Още една крачка " - мислеше отчаяно тя.."Само още една..само
една крачка до смъртта..и всичко ли щеше да свърши така"???
- Действително стиска ли ти??? - запита някой с доста плътен и дълбок глас
Тя се обърна..да там имаше човек или може би не беше?"Как така изникна от нищото" - задаваше си поредния въпрос ...
- Ами да защо не?
- Може би защото ако ти стискаше щеше да скочиш без да се двоумиш.
Сега тя огледа странното същество изникнало в мрака..Беше висок..зъбите ме бяха не естествено бели ..към крайчетата си бяха
леко застрени като на куче..лицето му бе мъртвешки бледо..очите изпъкнали ..светеха в мрака беше доста странно...
- Кой си ти?От къде изобщо изникна..? - в гласа и се усети някаква промяна ..вече не бе толкова смела
- Аз..хм все пак може да ме наречеш Жан..и изобщо има ли значение от къде се появих..а и да ти отговора няма
да ме разбереш..за това е напълно безсмилено... - той започна бавно да се приближава към нея.
- Стой далеч от мен - изрече истерично тя.. Не ме приближавай - нотка на страх се понесе от устата и....
- Не се плаши ..няма да те нараня..просто ще ти покажа неща които никога нямаше да можеш да
откриеш..ще можеш да виждаш отвъд..отвъд студеният свят..просто повярвай..подай ми ръка - заповеднически изрече той.
Тя незнаеше защо го прави но започна да се приближава към него..изнесе дясната си ръка и я постави директно в неговата,
студ..вледеняваща тръпка..до сега тя никога не се бе чувствала така. Незнайно защо тя му имаше доверие..чувстваше се
сигурна ..защитена...макар и в тези ледени ръце..беше толкова близо до него..усещаше дъха му..потъваше в неговите очи..
тънеше в забравата..едно опиянение..сладост..сякаш се носеше в въздуха...виждаше се в тези очи...точно по начина по който
бе искала винаги да се вижда..
Следващото което тя усети бе как нещо пробива плътта и..кръвта рукна като теч от спукана тръба...стичаше се по гръдта и..
ръцете и увиснаха като на кукла..изтръпваше..усещането бе нереално..луната осветляваше гарвановата и коса..розовия отенък
на бялото и лице бавно изчезваше..искрата в очите и гаснеше.. капка кръв се спускаше по бедрото и..след това капна на ледения паваж..
последвана от втора ..трета..зеницата и все едно се цепеше..той я бе прегърнал..впил зъби в меката и плът..усещайки го толкова
близо до себе си....започна да губи съзнание ..единственото което се запечата в съзнанието и бе неговата целувка
след това мрак..мрак тя потъваше в него..и очите му...сега вече в тях лъщеше нещо демонично..нещо не присъщо на човек..
и тя потъна в обятията му..изчезна някъде в мрака......тъма ..студ...сякаш тялото и умираше..но въпреки това тя бе жива...
все едно плътта и се отделяше от костите..и мрак..
