Мъгляви спомени
за бледнеещи очертания
изправена мисъл
потръпващо тяло
кървящи устни.
Устни , които целуваха много
и някак си свикнаха
с солта и с утайката
свикнаха да бъдат целувани
и не усещаха ..
Ръце които бяха свикнали
да докосват
да бъдат докосвани
и да не изсъхнат
да не се разбият
в стоманената стена
да не се натрошът от студ
да не се откъснат
и всичко се превръщаше в един
досаден навик.
Разпокъсана между себе си
и това в мен
и външно се наранявах
за да го спра
за да разбера себе си
или него
за да не ме убива
за да не умирам
и малки рани
големи страдания
и страх , много
страх ...
И драскам отново
по голата плът
и искам да кърви
да кърви много
да се удавя в кръв
в собствената си..
Или успяваш
или изпускаш влака
и няма повече надежда
и няма късмет
и няма "щастлива до края на дните си"
само едно глухо "умрях"..
Привикнала
адаптирала се
свикнала до болка с навика
живееща си в сивият
студен свят - празно ежедневие
и изведнъж идваш ти
с цялата си цветност
и когато те целувах
устните действително го чувстваха
и когато докосавах
усещах плътта
и биещото сърце
и знаех че
мога да бъда
човек
а не празен облик
на един призрак!
