Усещам присъствието ти -
плаха, наранена
си се свила в ъгъла и стенеш
цялата студена.
Копнееш да те стопля,
да те съживя...
като преди-
да се усмихна просто
и да те спася.
Не, не съм способен вече.
и прости ми, ако можеш,
ако имаш сили да го сториш...
понеже... няма смисъл да се бориш...
Усещам те!
Но не като преди.
Сега боли.
Пламъкът ти тлее
и е хладен,
а гласът- сподавен,
чужд и странен...
Трепереща от страх
безмълвна и скована,
и покрита с прах
кървиш без рана...
и в кръвта се давиш.
Усещам те...
че си отиваш.
Усещам как изстиваш.
Красива, нежна, съвършена-
от наивност породена,
от реалността пленена...
По правило
последна ти умираш...
може би затова си толкова самотна.
Ще ми липсваш.
