ilusiaBlue_RoseПочти човек
Скитаме се по пътища, влачим по друмища.
Душите си търсим, чакаме сънища.
Бягаме за да стигнем , а стигайки избягваме.
На хората не вярваме... а вярвайки нараняваме.
Важни сме ние. Важни сме...........
Мъката си - всеки я крие. И чака спотаено друг да убие.
За чуждите страхуваме се , близките стъпкваме.
На хората робуваме и за свобода жадуваме.
Какво е любовта? Да докосна с недокоснати длани.
Сън да сънувам в сънна раздяла. Стига!
Обърни посоката, ураган, реалността ми.
Да мога да бъда. Да мога да имам.
Живейки - умираме. Времето тича.
Моята същност да бъде несъщна се учи.
Да спра да живея. Да спра да обичам.
Все едно е.Все едно какво ще се случи.
А времето бразди оставя по лицето ми.
И сякаш Господ разорал е сърцето ми.
Тишината с писък ме раздира ...
Сълза в очите ми замира.
Какво е Любовта? Мечтание недокоснато ?
Изстрадана съдба ? Какво....
Аз научих се да бъда нещастна !
Човешкото във дивото прелива.
С химери моят свят дните попива.
Траур в душата. Сълза на вечеря.
Толкова пусто. Толкова вредно.
Но всичко е преход. Безразлично обичам.
Защото съм тук, на човек да приличам.
И безразлично обичаме ...
В утопии се вричаме. Тъжно думите сричаме.
Не на хора , на зверове приличаме.
Черни са дните ни , прокудени нощите.
Сиви са сълзите ни. Крехки са мощите.
Хората гледаме , от тях се страхуваме.
А близките , сродните... тях ги заплюваме.
