Когатто.. когато наранишш приятел... когато нне можеш да го погледнеш в очитте и дорри не можеш да го помолиш за прошшка.. Когато нищо друго вече няма значение... когато си останал сам на този свят.. без верния си приятел.. когато няма с кого да споделиш мъката си, щастието или просто да прекараш прекрасни и незабравими часове... Какво става тогава? Студенина почва да пълзи по цялото тяло... и не просто студенина... чувство на отчаяние, беззащитност... промъква се дори омразза... омраза към самия себе си.... и съжаление, че не може да се върне времетто назадд...
Какво се случи? Вчера всичко беше прекрасно... всички разговори, всяка дума, всеки нейн жест, всеки нейн поглед, толквоа мил и нежен, толкова добър и състрадателен... А сега? Къде е това? Няма го... загубено е... Заради самия мен.... Сърцето ми се разкъсва... избърсвам сълза след сълза, но те не спират да прииждат, очите ми вече са изморени от плач, съзнанието ми е изморено от чувството за вина, душата ми умира самотна... Прещраквам ай си кю, скайп, мирк.... там има безмерно много хора.... но не ми се пише с никого от тях... Нея я няма... това ме натъжава още повече... започвам да гадая.. какво ли прави в момента? Добре ли е? Какво си мисли? Отварям хистърито и започвам да чета старите разговори.... покрай сълзите по лицето ми пробягва бледа усмивка на отминало щастие.... Следд това отново поглеждам, дали не е там... но нея я няма.. Отиввам бавно до прозореца и уморено се заглеждам в звездите... толкова са красиви и ярки... точно като нея... единствена звезда в живота ми.. осветяваща пътя ми и даряваща ми радост и щастие... Затварям очи... представям си я весела и усмихната... Доближава се до менн и ме заприказва, смеем се... прекраснно е.. Отварям очи... и виждам отново само тъмото небе, осеяно с няколко далечни звезди... толкова далечни, колкото и тя в момента... Отново склопявам клепачи и се заравям в спомените си..... Припомням си как тъжах, когато тя беше тъжна.... как не спах по цели нощи, когато не беше добрре... Как всеки нейн проблем беше й мой.... Колко весело беше, когато си приказвахме... дори и без тема... просто ей така... Как ми споделяше всичко, което й тежеше... а аз правех всичко възможно да го реша... да й олекне, да се чувства по-добре.... Спомням си радостта, когато отивах на училище и я виждах... Бяхме толкова близкки... едва ли не като брат и сестра.... Всичко беше толкова приказно и прекрасно! А аква болка ми причиняват сега тези споменни... не мога да опиша...
Връщам се отново на компютъра, събаряйки по пътя си всичко възможно... тя не е там.. Избърсвам новопоявилите се сълзи и продължавам да мисля... главата ми ще се пръсне, но не мога да мисля за нищо друго... Започвам да си задавам въпроси... Защо се държах толкова глупавво... Защо ли.... може би ме болеше, че близо две седмици не си бяхме говорили... толкова ми липсваха разговорите с нея... толкова ми липсваше самата тя... че започнах да си мисля какво ли не... и нещата ставаха все по-зле.... и по-зле... Дори не знам защо в момента пиша това... Може би, защото просто искам да изплача болката, стаила се вътре в мен... а няма на кого друг да го сторя, освен на нея...
Наистина ми липсва.... липсва ми повече от всичко на света! Но аз сгреших... и трябва да си понеса последствията. Нека страдам... нека ме боли... Единственото, което искам е тя да е добре... За прошка няма и да я моля... защото не заслужавам да ми прости... Мога единствено да кажа: "Съжалявам, скъпа приятелко.... Съжалявам за всичкко.... Съжалявам, съжалявам, съжалявам... Липсваш ми..."
