Душата ми пустиня суха е...
Къде са гълъбите бели?
Защо и устните са занемели?
В очите ми цветята смеят се...
Сърцето тъмна пещера е,
а поривите реят се...
но същността ми пак сама е...
Какво остана вътре в мен?
Усещам празнотата...
И как по пътя замъглен
да видя светлината?
Усещам слънчевата топлина...
Тя сгрява цялото ми тяло.
Пронизва вътрешната тъмнина,
облечена съм в бяло...
Къде отивам ли?
Не зная...
Какво ме спира ли?
Не мога да го разгадая...
Ще търся ли безкрайно
и истината ще намеря ли?
За мене винаги остава нещо тайно,
защото външни сили живота ми са определяли.
Но Раят трябва да е на земята...
Сълзите падайки да се превръщат във кристали...
Душата като бряг да е залята
от мислите, които ангелите са създали!!!
