Отправено!...

[{dulgokoska}]

Не искам да си вечно мрачен...
Знам, трудно е, но се засмей...
Твърд от болка е креватът ти...
И тресавище сънят ти - чернозем...

Не искам да си все "Раненият"...
Това е жалко и вреди...
Не на мене или другите...
А на твоите съ'лзи - бежанци...

Ти криеш ги... В ареста на Егото...
Там понасят те побой до смърт...
Усмивката ти като горска фея е...
Но вещицата - гордост в ядна мъст...

Заклела я е да е мъртва...
Омагьосан си от хорска скръб...
Тъжното във тази случка...
Е саможивото у твойта плът...

Свикнал си да търсиш ласки...
А не смееш да се доближиш...
Не разбираш ли? Разкривам барикадата...
Не ме прострелвай... На мен не го дължиш...

Стани от ложето на самотата...
Спри да търсиш чужди две очи...
И вярвям, че във миг по небесата...
Ще се изпъстри с погледи - звезди...

А къде зарови своето приятелство...
Нима не струва то във тези дни...
В които болестта ти от пиянството...
Да бъдеш сам, ме гони и руши...

Твоите криле са още цели...
Недей оскубва ги така...
Понякога светът ни чернозем е...
Но в мъглата все се крие... Яснота!

[tuik]

Бих тръгнал ако не бе страха,
бих тръгнал ако имах гръб...
но не намирам, сам съм, и не тръгвам...
да се боря срещу свойта скръб...
Защото тръгнах не веднъж
и не веднъж се блъснах във стъклото,
и не веднъж полят от леден дъжд,
се изправях пак срещу живота...
и не веднъж порязан окървавен
тръгвах към поредното препятствие...
и настоявах и не бях смутен...
въпреки всичките природни бедствия...
сега без време превърнах се във старец,
в най-долен пияница омразен,
с очи мъгливи на страдалец...
отхвърлен, непознат, омразен...
затова избягай ти далеч...
нека да потъна във забрава...
нека жертва съм на грозен сеч,
за тълпата небивала забава...

[{dulgokoska}]

А ти наистина ли искаш...
Да бягам... аз не съм страхлива...
Явно вярно ме разбираш...
Но ме пазиш... да остана "жива"...

Пеперуди аз събирам...
Не в буркани, а във мисли...
Малко и за тебе имам...
Да ги приемеш много искам...

Те пъстри са... Не са големи...
Но красотата им е безпределна...
Егоистичното не е за мене...
Затова със теб си ги поделям...

Нямам много, но крилата...
Тяхни в огледало пазя...
Отражението на душата...
Що летяла е, днес лази...

Затова ти подарявам...
Туй стъкло, недей се блъска...
Само погледни се право...
Виж тъгата си - душевна, плътска...

И стига вече със индиго...
Своя път преначертава...
По-добре поизкриви го...
За какво ти е повторна права...

Аз не търся и не зная...
Какво е ти да не откриеш...
Затова пък съм познала Края...
И знам, че много имаш да го стигнеш..

Своите моливи цветни...
Ще подостря със усмивка...
И с недодялани подметки...
Ще ти сервирам от простота напитка...

Отпий си глътка ароматна...
Погледни ефирните крила...
Пеперудите у теб танцуват...
С багрите на обикновеността...

[tuik]

Ти знаеш где е края,
но знаеш ли къде съм аз...
пеперуди  пъстри ми предлагаш,
във предсмъртния им час...
че в младоста си те са грозни,
мъртви твърди какавиди...
висящи по дървесни клони,
неродени живи инвалиди
нима трябва да съм като тях...
това аз вече го научих,
не че исках този грях...
не, не исках да съм куче...
и не ще пожелая аз това,
ще се обърна и тихо ще си тръгна,
стига вече думи и дела
и поглед няма да извърна...

[{dulgokoska}]

А ти разбра ли... Нямам аз поука...
И не казвам ти да седнеш или спреш...
Какавидите не мрат от скука...
А и младостта им преминава във стремеж...

И след това те стават пеперуди...
И волно се извиват в красота...
Прави каквото сам си чувстваш...
Аз нямам други думи и дела...