Blue_RoseGentianaПрости ми
Ако продам от себе си частица по частица
душата, която със болка ти взех...
И като цвете, почти неразлистено,
да увяхна през твойте погледи - лед ...
Ще намериш ли сили от своето безсилие
само за дъх моето отлитане ти да простиш...
Ще забравиш ли мислите, впити във мисли,
които те следват, преди да заспиш...
В тази нощ аз съм безумно самотна
и какво като сняг чист навън вали.
Бяла празнота. Не мога да я преглътна.
Ровя с пръсти в миналото. Нека раната закърви.
Нека се отвори отново под небето,
в което птиците името ти пишат с крила,
после ветровете го отнасят далече, където
не мога да го достигна. Полудявам. Върни се! Ела!
Протягам ръце през набраздения вятър,
свойте чувства до теб да докосна във страх...
Защото съм слаба, защото съм няма...
от викане спрях, разлях се на прах...
Частица ми дай, вдъхновена от Рая,
да те стигна, твоята прошка в плач да изкупя...
Две очи, без посока те следват до края
на грешните нощи, на моята участ.
Хиляди пъти преминавах през твоето мълчание.
Не разбра ли, че страшно исках да изкрещиш,
че ме обичаш, че е непоносимо страдание
да ме гледаш как си тръгвам и те изпращам да спиш.
Исках да ме разтърсиш със силните си длани
и да ми кажеш, че съм само твоя и на никой друг,
но се смеех изкуствено и оправях косите си разпилени,
после с приятелите ти флиртувах, ей така, просто напук.
Осмях живота си ... в безпощадна игра,
себе си лъгах, че мога от теб да се скрия.
Убий ме в замяна! Не стига това!
Светът се е сринал! От ярост се пия!
И все непотребна ... и все непозната...
Този студ ме прегръща с твойте упреци страшни.
Не чуваш ли, обич?! Издигнах храм в празнотата,
коленича пред Бог, за нас да се моля!
Но храмът руши се и небето над него е голо,
няма звезди, Господ не иска да слуша, мълчи.
Света бих обиколила като един нов Марко Поло,
дано те открия отново съкровище мое, но...не би.
Ти топиш се като снежинка върху горещи устни.
Изпива те като сладка вода друга, а пък аз
превърната в скитница умирам. Не мога да те пусна,
а да те задържа за себе си вече не е в моя власт.
Блъскам в душата, едно уморено страдание...
кога ще се свърши от мен печал да кърви.
И пак да те гледам ... и пак да се радвам,
на твоята радост, на твойте очи!
Никога вече ...Никога пак.Потъвам отново...
Но тази тъга ще доплува в очите...
да те изплача ... А не превъзмогна.
Защото обичах. Разхвърлях си дните...
И въпреки всичко надежди в полята ще сея
на болката и самотата си и ще жъна сълзи.
Ще се моля да я разлюбиш, да забравиш за нея.
Да намериш пътя затревен към мен отново ти.
Аз ще те чакам. По сто пъти на ден ще се моля,
а нощем ще те сънувам и от болката ще крещя.
Ще изкупя със всичко мое правото да съм твоя.
Дай ми втори шанс! Този път няма да се осъдя сама.
