Обичаш ме. Обичам те и аз!
Не е достатъчно, за да сме двама.
Съдбата ни разделя в този час
и всеки носи свойта драма.
За миг не се обръщай!
Не, не спирай!
Че нямам сили твоя поглед да съзра.
Душата ми те следва
километри, мили...
Ти знаеш - моята съдба
е да умра.
Пътуваш.
Спомняш си в детайли онзи ден.
За нашата любов той бе начало.
За собствения ми живот
бе край предопределен...
Изправен си над мен в треви високи,
над нас- планински върхове.
Вятърът немирен духа напосоки.
Силен си, подпрян на своите ръце.
Едва докосваш с устни моята брадичка.
Поглаждаш нежно моята коса.
Лицето ти сега над моето се свежда.
Очите ти - планински езера.
...
И сякаш този спомен те накара
да спреш - и върна се назад.
Поиска да си върнеш миг забрава,
а вместо туй със мене ще умреш.
*вдъхновено от един филм, който гледах наскоро.
