Липсва ми обичта ти, онази, която
никога не можах да имам...
Липсва ми онзи нежен поглед,
който на нея си даравял...
Липсват ми топлите ти длани,
с които следи по мен никога не си отавял...
Често дълги нощи виках името ти без глас,
често плачех, с мисъл единствено за...
тъй желаното "нас"...
Спомням си как капеха сълзите ми,
как давеха се бавно в тях мечтите ми...
Тогава, когато те обичах,
тогава, когато страдах...
Тогава, когато всеки миг на тебе вричах...
Там ли някъде по пътя сърцето си оставих...
или пък го загубих...
А сега в мен е празно... пусто...
Казвам, че не те обичам!
Пред всички отричам!
Не, ти не съществуваш!
Не, аз за твоите ръце не жадувам!
Казах, че съм силна, нали?!
Казах, че съм горда... дали?!
Казах, че навеки те забравям...
Прогоних те от съня си...
Заклех се, че завинаги във миналото те оставям!
Казах, че от теб се отричам...
И точно в този миг осъзнах...
че все още те обичам...
