В стоновете бавни и ритмични
и сълзи на мисли хаотични,
в риданията си отново съм успяла
да се утеша сама и съм заспала.
Ала щом във утрото отвотя си очите,
солта по устните усещам от сълзите.
Риданията си наново изживявам
и истината най-накрая осъзнавам!
На кому съм нужна?На кому за Бога?
Не мога да се примиря с това!Не мога!
Не зная за какво се будя сутрин рано
щом сърцето мо до крайност е обрано...
За какво отварям си очите
щом сълзите потушили са искрите
и блуждая денем с поглед сив
...който преди време беше страстен,див...
Сега бунище съм.Около мене врани.
От де ли толкоз много са събрани?
В душата всички хвърляли боклука
кой нарочно...кой на слука!
Ала фактите са явни.В боклуджийска кофа
правърна се душата.И в тая крива строфа
мъча се да събера остатъците жалки
на живота ми предишен.Ала те са толкоз...малки.
