![](http://farm1.static.flickr.com/120/301241635_fb64da8f29_m.jpg)
Една майка
До моят гроб една жена донася всяка вечер,
една открадната от Рая теменужка... бледа...
Стои безмълвна, нещо тихичко за бъдещето шепне...
И все към снимката му, с празен поглед гледа.
Мирише на сладкиши, на боровинки и канела.
Изпекла му е пак любимите... не ги забравя...
И якето му, под ръка е взела...
защото вечер може да му стане хладно.
Заглажда всеки път с треперещи ръце до мен пръстта...
Такава нежна ласка... за толкова студени дни.
Да бъде майка преданна, дори и след смъртта...
Един порой от вечност... която толкова боли...
Откъснала поредната му теменужка...
Ще дойде ли?! Очакваме я... както той ...така и аз...
Ще каже ли по нещичко за утре...
Ще носи ли онези... боровинкови неща...?
При мен отдавна никой не е идвал... Прорастнаха тревите...
и името ми върху кръста избледня...
Но тя и за мен, с онази нежност подрежда свещите...
с онази любов, и за мене отронва сълза...
Понякога казва тиха молитва, и разкъсва между нас тишината.
После си тръгва, стопява се във топлия мрак...
И малката бледа теменужка, остава да шепне с листата си...
до утре... до следващия път, до новото идване...пак...
Но мина много време... преди да проумея защо...
до мен, вместо него, се издигаше една печална, каменна жена...
Сега разбирам....това не беше само нашият дом...
А също и нейн ... и на моята майка... и на всяка една...