Винаги когато
ми се струваше,
че виждам светлината
в края на безкрайния тунел,
се оказваше,
че в тъмнината
във химери съм се вплел.
Ала трябваше
отново да опитвам
пътя да намеря,
да го извървя,
да се спася...
Рухвайки от изнемога,
на всяка крачка аз умирах
и възраждах се отново
но и себе си убивах,
превръщах се във нещо непознато,
нещо ново...
Бягах от сенките,
за да те стигна,
ала някой друг ме изпревари,
аз във мрака се изгубих
и мечтата ми за нас погубих.
В сянка се превърнах
и в сенките живях.
Накратко - умрях.
Лутах се
без цел и без посока,
без надежда,
без утеха,
без радост,
без тъга...
просто сянка без душа,
без разум,
без човещина,
без чувства...
изпълнена единствено
с вина...
Продължавах да се лутам,
без дори да зная,
аз ли бях това...
без дори причина
да го правя...
и не щеш ли...
се оказах
пред светлината
в края на тунела...
ослепително красива,
всепроникваща
и жива.
Тя обърна се към мен...
и ме унищожи.
