Тишината се начупва от вибрация зловеща...
Тялото ми потреперва леко от назъбени лъжи...
Самотата ме прихваща със ръка трепереща, гореща...
Животът ми назад пристъпва - страх го е напред да продължи.
Гъста, сивкава мъгла сърцето ми обвива...
Чувствата ми гинат от прокоба грозна, почерняла...
Дъжд от неразкрити болки красотата ми залива...
Пъплят хищни грехове по кожата ми млечнобяла...
Безизразни очи се впиват в меките ми устни...
Изсъхнал скреж сковава емоциите вече прецъфтели...
Хапките нагарчаща надежда са отчайващо безвкусни...
Същества безплътни мислите ми жадно са отнели...
Полудявам от неориентираност и безнадеждност...
Умирам бавно от инжектираните вредни идеали...
Искам друго - свят истински, свят на абсолютна безметежност,
а не изкуственото щастие, което без смисъл сме създали...
