Любовта - премръзнала, затрупана от ситен сняг
почука на заключената ми врата...
Но мен ме нямаше...Пътувах към незнаен бряг.
Бряг, на който чакаше ме посивяла, грозна самота....
До там се стигаше със кораб направен от нагарчаща тъга -
порутен, стар, а капитанът бях самата аз...
На хоризонта виждах единствено обезцветената дъга.
Във мислите кръжаха спомени за всичко минало, за теб, за нас....
Но ненадейно буря с огромни кървави вълни се разрази
отвя далече последните останали копнежи...
Мъгла от болки сърцето ми обхвана, стъпка го и го смрази.
Душата ми се гърчеше оплетена в безкрайни, черни мрежи....
Така във неприветливата, необятна морска шир
потъна безвъзвратно животът ми печален...
Самотата на брега не ме дочака - написа върху пясъка: "Почивай в мир."
и приказката за съдбата ми оказа се със край фатален.
А любовта премръзнала, затрупана със ситен сняг
все още чука на заключената ми врата....
Отдавна мен ме няма...Как искам да се върна пак,
за да открия свят на разцъфтяла, нежна красота......
