Не прощавам
Прозират стъклата, тънка ирония,
как ме презираш без смисъл и цел?!
Валях над теб, от сто живота изпитах онази агония,
ти да ме имаш, пробуждане сляпо, смърт без предел.
И когато ми шепнеш за обич, кърви ми душата,
курва, която не иска до теб да заспи.
Има ли шанс, тази надежда, там зад която,
ти си се скрил - маска и грим.
Всичко сред нас е затънало в плиткото.
Само знаме на предатели над съня ми забий.
Онези спомени, че в мислите ме викаше...
Със сълзите ми мътни, нескромно изпий.
Ако отново застана пред теб, цяла и истинска.
Онзи нож от гърба ми ти извади.
Не прощавам. Не прощавам детинското.
Ако си вярвал, защо на мен не си?!
