Поета... вътре в мен
Рисувах тайнството на самотата.
Защото винаги самотен бях.
Обичах теб. Икона от жената,
в която всъщност и не те познах.
Градих си замък от сълзите.
Чийто стълби края не видяха.
Допрях със рамо във звездите.
А сънищата ми на страх не спряха.
Гадателки ме питаха за утре.
Китарите ме молеха без глас.
Отчаян съм. Луд съм.
Изваждам от цилиндъра поредното си аз.
И нещо чупеше в ума ми чаши.
Бунтуваше се с древния си бит.
Но нищо никога не беше важно.
Да бъдем с онзи в мене... квит.
Делях си нощите с луните.
И озарявах с тленност вечерта.
Дали болеше?! Не. Не питай.
Защо съм срещал участта.
Не си е струвало да те обичам.
Поет от нищото да се престоря.
А аз поет не се наричам.
Във мен е той. А ти си моя.
Ако това е просто миг, случайност чиста.
Ако край мен поетите са мъничко щастливи.
Живях ли аз?! Поет и личност.
От твойте съмнения пиейки сила.
Ако нещо се е случило над мен в безкрая.
И съм просто кукла на конци...
Със която думите насън играят....
Забрави ме...Забрави.
