Големите не плачат
Тя е на три. Малка и сладка с кестеняви плитки.
Често идва при мен разплакана при някоя игра.
Паднала. Изгубила си е за шоколад паричките.
Или просто от нещо... така....
И ме поглежда с онези огромни кафяви очи.
"Мамо" ми казва и хлипа, разбирам по нещо едва.
А аз се усмихвам "Недей, не плачи"....
Но трябва да плачат всички деца.
Виждам в нея себе си на три. Найвна ,но голяма.
Порастнах изведнъж от истини и от печал.
Не можех да плача. Да се обърна към някого с "мама".
И всичко преглъщах. От страх и от жал.
Че света ме изпитваше. Гледах само в земята.
Не отправях очи към никого прямо.
А трябва да плачат. Да плачат децата.
За да не могат, когато не трябва.
Днес съм й майка. А нея научих да вярва,
че големите хора не плачат с онези сълзи...
И тя го вярва. Наистина вярва.
Аз още съм детето, което всичко в себе си таи.
