Мислите душата ми разкъсват,
сърцето ми на две се пръсва.
Призрак влезе в мойто тяло
и обгърна го с ледено одеало.
Оказа се, че ти си призрака нахален,
а аз не съм човек, но не съм и идеален.
Като сянка покрай мен прелиташ,
прокрадваш се в сърцето ми без да ме попиташ!
Не искам сянката на вятъра да гоня,
не искам сухи сълзи пак да роня!
Омръзна ми, душата ми се умори
да те следи от вечер до зори...
Ден щом дойде и слънцето изгрее
птичката в сърцето вече ми не пее.
Очи затварям, но не да те усетя,
а да избягам. Не искам да ти светя!
Очите ти - прекрасни, походката - красива,
във въздуха се носиш като горска самодива.
Колкото красива, толкова си безразлична,
за мене да те гоня ще е просто нетипично.
Оставям те, във въздуха хвърчи си.
Не ме търси, от мислите ми отиди си!
Имам нужда само от една идейка чувство,
но дали разбираш го и ти това изкуство?
Радост ти доставях и ти разкрасявах дните,
сърцето ми по тебе трепнеше във гърдите.
Но отказвам се, че смисъл не намирам,
няма да те гоня вече... Просто спирам.
Но вратата на сърцето няма да заключа,
в случай че внимание от величието ти получа.
Ако чувствата ми не усещаш, просто не отваряй,
стой си вън и живота скучен си повтаряй...
