Обичам те Любов!
Притихнало мълчание в нощта се носи,
бели сенки плават хванати поотделно за ръка...
А душата безмълвно за душата проси,
че тази нощ на гости дошла е любовта...
И като никога бе сама.
Без да я преследват...
Чиста бе, самата прямота.
Плахо поглеждаше през открехната врата...
Чакаше може би покана...
От теб... или бе от мен...
И примирена пред нас застана,
усмихната като слънчев ден...
„Ела, Любов!” – тихо казах...
Имаш моята закрила...
„Престраши се... Виж, ръка подавам...”
Усмихвам се и тоя път не е насила!
Аз зная, че и ти много страда...
Заедно една тъга делихме.
За туй ела, чиста от всяка самота...
И пак като преди една на друга си простихме...
Че аз със своята себичност те ранявах.
Не отричам и мене ме боли...
Но прости Любов, все на грешките попадах...
Но сега не говори! Мълчи!
Аз искам да се извинявам!
Че нахално те презирах.
Аз имам право да се съжалявам!
Че с нокти те раздирах...
А ето те сега, отново ме прегръщаш...
Прости за всяка дяволска сълза...
Аз искам винаги така да се завръщаш...
Обичам те Любов! Ти моя си съдба!
За туй не стой на прага!
Аз искам ти да ме помилваш!
Зная, прекалено много страда!
Ела Любов! Готова съм в мен пак да се разливаш!
***
