Изиграхме ролите добре
Понякога така желаех да те имам,
че в истерия изпадаше душата.
И от себе си по – малко взимах,
крадях дори и тишината...
А ти, все така самотен,
безкрайно чужд и толкова далечен.
Ограбваше всеки миг от
живота си преломен.
Не остави ни спомен, че да е вечен.
.................................
А бе друг, тогава на онази гара.
Смутен, приказно красив.
Ала уви, влака тръгна твърде рано...
И мигът ни отлетя с него,
с илюзията, че бе щастлив...
И аз май бях друга! Нахално – млада и красива.
Имах си милиони тайни...
Ала разкрих ти всяка... с надежда да ги оцениш...
И в онези наши нощи бях омайна...
Обгърнала бях телата ни с приказна магия...
..................................
Но както често става,
във живота маските свалихме.
И като актьори във театър
за спектакъла се поклонихме...
И без думичка да промълвя,
аз си тръгнах.
И ти бе свел глава,
смутен, ала вече бе претръпнал.
Аплодисменти за нас.
Изиграхме ролите добре.
Какъв божествен фарс!
А сега? Следваща пиеса, друг спектакъл?
Премина и таз история
по пътя грешен.
Дойде време на следващия театър...
***
