Вятър студен започна да духа,
капки докоснаха почвата суха.
Облаци помрачиха внезапно деня
и тогава да вали започна дъжда...
Стоях под него без да се скрия,
опитвайки болката да отмия,
да се пречистя и да бъда безгрижен
в света, от егоизма и омразата движен.
Гръм изневиделица разцепи тишината,
както тъгата разкъсва душата,
тъгата по отминалите дни щастливи,
оставилии само спомени мъчителни, но и красиви.
Притъмня все повече и мрак настана,
сърцето ми кървеше като прясна рана.
Пред очите ми въртяха се картини,
да страдам повече аз нямах сили.
Само момче под тъмносивото небе,
стоеше съкрушено, без мечти, едно дете,
копнеещо любов да дава и да получава,
но винаги разочарованието накрай остава...
Това дете съм.. или може би бях аз,
говоря ти, крещя, зова те, но без глас
и стичат се по мене капките дъждовни,
сълзи се смесват с тях отровни...
Гръм, пукот, светкавица и после нищо,
всичко тук, под сивото небе, безмислено е и излишно.
Паднах на земята с кал покрита,
искрен, пречистен и с душа открита..
Светлина започна мрака да пробива,
спря вятърът клоните мъртвешки да превива.
Природната стихия постепенно затихна, замря
и Слънцето на надеждата зад облаците изгря..
