Разкъсва се завесата пред ярките прожектори,
зад нея са скованите ръждясали тела
и виждаме: единствено устите им са светили,
разядена е тази електрична светлина.
Играехме пред тях и вярвахме в мечтите си,
постлани с мек воал от всяко наше "ДА",
обичахме се, мразехме се, знаейки игрите си,
но слепи бяхме с тебе - театрални същества!
Красива ли изглеждаше скроената ми мантия,
блестящите обувки и повдигната коса...?
Парцали стават те, прибрани ли са в чантата,
а аз съм без лице, сваля ли си грима...
Виновни са прожекторите... Мъртво електричество,
а ние си помислихме, че слънцето е в тях,
че вдигнем ли завесите, ще видим нещо истинско,
но там стоят телата им с ръждясала душа...
