Изписах толкова листи за любовта ми към теб. Хиляди неказани думи пророних. Посветих ти всяка малка искра в очите ми. Дадох ти всичките си истини и пак в лъжите ти вярвах. Чувствах те близък, неразбирайки колко си далечен... Мразех те и после съжалявах... Обичах те и пак съжалявах... Притихвах сред някаква тъмнина, после крещях. Дълбоко раздирах сърцето, а само глухото ехо и онази самота ми отвръщаха... Плаках, да, признавам си... много... Нощи наред не спях. Будна бях, а те сънувах. Очите ти изникаваха пред мен... толкова топли и близки... После ти се отдалечаваше... и аз пак плачех... много... И накрая... свикнах! Болката, предателството, лъжите... не обръщах внимание. Реших да играя твоята игра. И признавам си, доста добре се справях... (справям)... Станах твое копие. Лъжех... отминавах всяка следваща любов. Криех се... (от теб) и после те подлудявах в кошмарни сънища. А най-лошото бе, че започна да ми харесва... Последвах примера ти... да отричам любовта... И в един момент, просто осъзнах, че съм загубила вярата си в нея... Изгубих всяка вяра... остана само онази – грозната и нахалната... отнемащата и дяволски приласкаващата... остана вярата ми в теб... И надеждата, че ти някой ден ще ме видиш приказна... Ще ме видиш наистина! И чаках. Не бързах. Просто чаках. Седях от страни и те наблюдавах... всяка твоя стъпка, всяка грешна ласка... И чаках. Като уморено, малко коте след игра с кълбо прежда, легнало пред студената камина, чакащо огъня да загрее телцето му и да го унесе в сладка дрямка. И аз чаках... като котето... и чаках... Вече не плачех... (не, отдавна нямаше сълзи, просто вече не умеех да плача...). Чаках. Не броях времето... (и него изгубих)... чаках...
И сега, гледайки се от страни, осъзнавам колко наивно съм ти вярвала и как искрено съм се надявала. Господи, аз наистина вярвах в теб!
Но чакането не доведе до нищо. След него имаше още чакане, после пак... и пак... И в един момент се уморих. Чакането, очакването, дори вярата... уморяват. А още повече, когато са неоправдани.
И сега изпаднах в нещо като нервна летаргия. Отново чакам, но вече без очаквания. Отново вярвам, но без надежда. Не зная докъде ще ме доведе всичко това, не зная в какво ще се превърна, не зная дали ще мога после да се върна... Сякаш съм в тунел... тъмен и мрачен. Понякога има светлина и виждам пътя, но после затварям очи, виждам твоите и пак се лутам... и не мога да изляза... Срещам разни хора... отминавам ги. Зная, че те не биха могли да ми покажат светлината. Няколко пъти молих за помощ, но все се връщах назад... Не разбирах защо... исках отговори... не знаех... И сега, когато седя от страни, пак в този тунел... сега разбирам. Единствения, който би могъл да ми покаже пътя... това си ти! Защо ли? Защото ти ме заведе в този тунел и именно ти трябва да ме отведеш от него! За това и все още чакам, все още вярвам. Отново не зная докога, отново не зная защо... Но продължавам да чакам (без очаквания), продължавам да вярвам в теб (без надежда)...
За добро или зло ти обърка иначе подредения ми живот. За добро или зло аз те обичам! И ще чакам да събереш сили и сам да ме освободиш от себе си! Съдба, карма... живот... както искаш го наречи... Но аз ще чакам докато е нужно... дори това начало на края да продължи без самия край...
П.С. Най-накрая открих отговора и моята истина за теб. Благодаря ти, че бе, че си и че ще бъдеш онзи някой в моя живот.
