Като сянка... по-тъмна от най-черната нощ
се скитам и бродя самотна. Търся покой.
Краката, ръцете... в пръстта ги заравям с мощ.
Сълзите ми бликват невикани – кървав порой.
Празно е, глухо е вътре дълбоко във мен...
И чужда съм на света, на времето - чужда.
Тъмно е, пусто е...а навън е прекрасен ден.
Животът сякаш спи дълбоко и не се събужда.
Маската на безразличието сложила съм пак.
Не може, не трябва никой зад нея да погледне,
че ако види тази черна пустота и непрогледен мрак,
като къшей сух хляб на гърлото му ще приседне.
Вдигам непробиваеми, тежки стени - високи
Да не може да мине никой вече през тях...
Ще направя и ровове безкрайни и дълбоки.
Не искам да си спомням за това, което някога бях.
