Аз мразя пеперудени да бъдат дните.
Някак скучни ми се струват.
Бледи, малко истерични,
подивели във вихрушката от чувства.
В скрина скрих си късчета усмивки,
че да си имам за черни дни.
Много ги раздадох... за мене нямам...
Останаха ми някакви леко счупени мечти...
Аз мразя да съм толкова красива.
Лека и прозрачна с ледените букли.
Аз не искам чуждото, че да съм щастлива...
Не съм онази. Не си говоря със свойте кукли...
Аз мразя да я няма любовта.
Крехки някак са ми дните.
И пусто като е в съня,
пак студено и умело скрито...
Аз обичам сама да си говоря.
Дори луда да съм в чуждите очи.
И винаги някому отгоре тихичко се моля,
да не пресъхнат нивга моите мечти...
Аз понякога съм истерията от чувства.
Толкова различна и сломена.
Но дори когато в себе си
отново блудтствам,
аз не мога да остана примирена.
И все пак мразя пеперудени да бъдат дните.
Не обичам и да съм красива.
Аз зная своята история, търся си предците...
Макар, че всичко имам за да съм щастлива...
