Случайно те видях онзи ден,
помниш ли колко бе студено?
И тихичко надявах се да познаеш лицето ми и мен...
И да няма следи, че някога била съм ранена.
Спрях се, там на ъгъла на онази гара.
Да те погледам скришом.
Този път не бързаше, влака не тръгвал твърде рано.
И приближих се, „помниш ли ме?” прошепнах едва...
Надеждата роди се за миг, ала клюмна веднага,
както аз някога на твоето рамо...
Ти ме погледна, поклати глава,
„простете, мадам, трябва ли да ви помня” попита ме само...
И гордостта в мен се завърна,
”извинете, сгрешила съм явно,
просто приличате на стар познат”...
И с очи ти усмихнато отвърна,
„съжалявам, мадам, бъркате ме”... и гръб ми обърна...
Огньове забушуваха в мен.
Заболяме като огнестрелна рана...
Да ме забравиш, сякаш дъждовен съм ден...
И да ме отминеш дори като стара позната...
.................................
Локомотивът запуши. Влакът забумтя,
на мен ми бе тъжно, ала исках да те зърна за миг.
И тръгнах, стремително сред тълпите от хора...
И тичах, от нейде достигна ме вик...
„почакайте мис, аз помня ви още”...
Обърнах се. Ала влакът потегля...
Ще го изпуснеш, като в онази нощ...
Дъжда заваля. Студът прониза ме бързо.
Виках на ум, търсех те още...
Ала уви, отново пристигнах и бе късно...
Заплаках горчиво, дори да те зърна не успях...
Пак разминахме се, не бе и красиво...
И под дъжда стоях...
След миг или два, ръка ръката ми хвана...
Погледнах нагоре, видях онези очи...
И пак сърцето ми прободоха,
като куршум, огнестрелна рана...
А думите на потоци ме заляха...
„Аз помня ви мис... просто съм страхливец...
Аз помня всяка ваша дума... и малка радост...
Аз зная, че мразите да е студено...
И колко смела сте в своята плахост...
Но простете ми мис, аз съм жесток
и не познавам обичта...
някога имах ви, ала
болен бях и още съм от своята крехка слепота...”
„Простете мосю... кой сте вие”-недоумяващо гледах едва...
„Вие ме бъркате с някоя друга... любима жена...”
И тръгнах си бързо... валеше изведро...
И на топло прибрах се, свалих мокрите дрехи...
Още ми беше студено...
Кой беше този, дето така ми вля своите утехи...
И ръката ми така дълго държа...
Ала нещо тежеше в дланта...
Верижката златна... Онази
дето някога клетвено заричах за обич...
И пак бе ми студено...
Ала нима този мосю бе онзи, дето аз чаках...
Нима не можах да позная своя Ромео?
